Йовковото отрицание на войната в разказа „Последна радост”

В разказа „Последна радост” Йордан Йовков отделя толкова място на предисторията на военните събития, на мирния предвоенен живот на гражданите, колкото и на самата война. Разказът е писан три години след свършването на войната, писателят с

В разказа „Последна радост” Йордан Йовков отделя толкова място на предисторията на военните събития, на мирния предвоенен живот на гражданите, колкото и на самата война. Разказът е писан три години след свършването на войната, писателят се е освободил от тираничнитата сила на нейното присъствие в живота му. Той се чувства безусловно подчинен на нейната динамика.

В „Последна радост”  Йовков отрича войната , отразявайки мирния живот на хората преди нея. Как всичко, макар да има трудности, е прекрасно. Животът е красив, спокоен, докато не идва времето за големите кървави битки. Най-добре се откроява образът на Люцкан-цветар, чиито радости са свързани с живота на другите. Той участва в техните празници, познава езика на цветята и кара хората около себе си да се чувстват страхотно. За съжаление се налага да отиде на фронта, да воюва срещу врага. Единственото нещо, което го крепи, са спомените за скорошното минало, което става все по-далечно. Чрез описанията на миговете от живота (мир-война) на хората и конкретно на Люцкан, Йовков отразява отрицателното си мнение за войната, която убива личността първо духовно, после физически.

Люцкан колкото   и различен  да изглежда в  сравнение с героите  от по-ранните разкази на Йовков, в които обикновено е налице нормалното и здравото, а не чудатостта ,все пак е свързан с тях.  В стремежа си да опази връзката с миналото, с предишния си начин на живот ,в който е можел да прави най-щедро това ,което е било негово душевно богатсвто, е свързно с тези персонажи. Люцкан продължава живота си, връщайки се назат в спомените си, които са му доставяли радост. Като сън-кошмар изживява грубото и сурово ежедневие, без да се включи истински в него.

Неумението на  героя да се  ориентира и да разбере какво става около него, липсата на практическа съобразност, са форма на приспособеност към жестокото и неморално обкръжение. Безпомощността му прави грозотата на обстановката да се очертава по-силно.

Тук се появява  и контрастът в  разказа. Образът  на Люцкан и  жестокостта на  войната се протвопоставят. Единственият начин,  по-който Йовковият  герой би могъл  да се измъкне  от действителността  е ,като се затвори  в своя свят. По този начин би съхранил душевната си цялост и нормалните си човешки връзки.

Постигнатата жизненост на Люцкан му е необходима , за да може да реализира същността си, да я запази. Елементите ,които изграждат представата на писателя за света в онзи момент, са така дълбоко и безнадеждно разединени. Това засяга самата човешка личност, чийто живот е напълно променен и никога не би се възвърнал.

Героят се връща към миналото си мечтае за него, тъй като тогава не е бил ограничен , можел е да прави това ,което го прави щастлив, а именно да е неободим на другите, да им разведрява живота. Все пак е цветар, принадлежал на празниците , както и сам ги е създавал. Умее да тълкува езика на цветята.

Предсмътният устрем  на Люцкан е  към живота, дайствителната  хубост на света.  Радостта, която изпълва душата му в последния миг идва от това , че в невероятните и прекрасни кръгове е открил познатия малък цвят: „В угасналия вече поглед заблещука слаба искрица, устните се мъчеха да се усмихнат. Пръстите се разшаваха и бавно е мъчителни и отчаяни усилия се насочиха към засмения цвят, леко разлюлян от вятъра...”

Йовков не се  интересува от  обществото-политическите  механизми, които  превръщат Балканската  война в Междусъюжническа  и разпалват пожарите  на Световната. Той  участва и разбира  и най-тънките  и сложни движения на човешката душа в нейния блясък с грубата машина на войната. Оттук ислабостта му към ония странни герои, като чудния Люцкан. При Йовквов най-често дори и смъртта не героите е по-ското опоетизирана, красива, но не и приемлива.  Автор: Албена Иванова